Салвадор Дали - Уран и атомна меланхолическа идилия...Великолепна творческа работа от 1945 г., която просто премазва със своята вдъхновяваща за размисли, разбор и обстоен артистичен раглед концепция.
Най-напред е необходимо да се изтъкне, че това пано е една устойчива съвкупност от мрак, насилственост и стихийна вътрешна разтърсеност. Цялата тази какофония от случайни елементи, разпръснати всеобщо и заедно, има за цел да предизвика един абсолютен хаос - такъв, какъвто само събитие като Втората световна война е способно да предизвика. Такива са вижданите от нас огнена експлозия в тъмнината, блъскащите се и плъзгащи бейзболист, лице, разлагащо се в синапеножълт остатък от това, което някога е било жизнен, дишащ живот, атомни частици, вградени в бомбардираните стени на полуразрушена стая, от която, изглежда, няма алтернатива за спасение чрез незабавно бягство...Изобщо, една угнетителна обстановка, която предвещава едно-единствено нещо - неминуемо усещане за бавна и мъчителна гибел.
Нарисувана от Дали във водовъртежа на унищожителните последици от Втората световна война, тази картина е нещо повече от типичен сюрреалистичен коментар за абсурдността на кръвопролитната историческа случка. Визуалната символика, вложена от твореца, както и използването на елементи от пространствено-времевия континуум придават също така фройдистка меланхолия, вкоренена в загубата на обекти и същевременно тестване на реалността, позиционирайки зрителя в средата на фантастичното постбатално его на Америка. По този начин той не само успява да ни предаде меланхолията, но и се самовглъбява дълбоко в тайните на нейната психическа етиология.
Но тази творба е не просто какъв да е продукт на Втората световна война. Самото й име и съществуване са ответен отговор, породен от страданието на Дали поради пускането на две американски атомни бомби над японските градове Хирошима и Нагасаки през 1945 г. - една от експлозиите, останали без аналог в аналите на световната история - като древната, така и модерната. По този начин, като подходим към тази картина през призмата на историческия поглед на масовия конфликт, насилието и смъртта, до които той води и въобще всичко ужасяващо, случило се тогава, през нея минава очевидна тема за депресията, която я закотвя в загубата на обект и фантазмите на типичната фройдистка аналитична рамка.
В Atomica Melancholica присъства емблематичната символика на абсурдизма. Както загатнахме по-горе, действието е представено с помощта на безброй изкривени и разлагащи се фигури - някои човешки, а други не, от които ще се съсредоточа персонално конкретно върху три: бейзболистите, меланхоличното лице с нос и уста от военен въртолет и счупеното създание, подобно на женска матка – същински триумвират от символи, привидно несвързани, но всъщност неразривно обединени от идеята за фройдистката меланхолия. Това става чрез несъзнателната загуба на любими обекти, благодарение на която изобщо е възможно изобразяването на фантасмагоричното.
В съответствие с теорията за обектна загуба на бащата на психоанализата Фройд, Дали умело използва образите на бейзболните играчи, като всички от тях играят безгрижно дори на фона на пълно насилие и разрушение - може би за да символизира загубата на неосезаеми американски идеали като свободата и свободното време (freedom & free time). Разпадащото се лице на един от нападателите потвърждава, че това не е празник на голямо американско забавление, а по-скоро мрачно предсказание за предстоящото му унищожение. Този тестен блат, който се вижда долу със сабя, едновременно се бори с непознат, но със сигурност нереален обект, символизиращ сблъсъка на ценности с врага, насилието и безмилостността, присъщи на войната.
Да се върнем на разположеното в центъра меланхолично лице - светлосиньо на цветови оттенък, амбивалентно по изражение - образувано от стратегическото разположение на летящи птици, така, сякаш самата природа е меланхолична. То е леко наклонено, с изглед към целия хаос и дейността, протичащи вътре в бомбардираната стая - мотивът за егото. Лицето не е просто меланхолично, а е такова именно заради заобикалящата го среда. Точно както Фройд вярва, егото бива пораждано именно от външния свят около него. По този начин меланхолията не е просто естествено разположение или траур по наблюдавана загуба, а по-скоро нереализирана, безсмислена, изкривена реакция към нещо много по-дълбоко и по-всеобхватно - света такъв, какъвто го познаваме.
И накрая, подобното, както казахме, на матка, същество командва лявата страна на картината. То е гротескно живо, но само по себе си виси на последния си косъм на живота - изплезен език, неидентифицируема черна каша, която капе от затворените му очи, сякаш плаче над счупената му фалопиева тръба. Смъртта на матката, мястото на живота, не е случайна, а може би символична за токсичните последици от ядрената бомбардировка върху човечеството. И това е именно перверзната представа на Дали за загубата на репродуктивните способности на жените. Той е мъж, но неговото имплицитно съчувствие по този въпрос представлява несъзнателната загуба на Фройд, която е непряка и може би - дори потисната, но все пак въздействаща и вездесъща в егото. Именно абсурдността на този символ отразява как реалността се превръща в илюзия, как меланхолията схваща сетивното и го затваря в смъртоносен задух, превръщайки го във фройдисткото, което е фантазмално, измамно, абсурдно.
Дали визуално разграничава границата между съзнателното и несъзнаваното, идентификацията и егото, като контрастира светлината и тъмнината и съпоставя опозиционни елементи. Изкривените фигури се намират дълбоко в тъмна бомбардирана стая. Въпреки това, има лъчи светлина, които блестят през кръгли портали, наподобяващи прозорци, предлагайки поглед в един външен свят - този, който е по-светъл, по-син и по-спокоен, там, където разрухата е напълно чужда. В зелено поле под водна кула се скита човек, облечен в червено. Той го наглед безцелно, но пък видимо необезпокоявано и идилично. Няма по-голямо съпоставяне от хаоса на затъмнената стая, противопоставен на пасторалното и слънчево спокойствие на външния свят. Ето защо, такова е описанието на Фройд за меланхолията, как тя е различна от траура - тя представлява "отвръщане от реалността чрезизкривяване на самоличността", за разлика от рационалната тъга, която, в крайна сметка, избледнява с течение на времето.
"Меланхолистка идилия" е много повече от критика на войната. Тя е естетическо представяне, чрез непредставителен символизъм, на вътрешното его; психическите остатъци от война и разрушението, неизбледняващо дори след настъпването на установения мир. По-показателно е, че то е присъщо на Фройд в смисъл, че изобразява психоаналитичната му теория за меланхолията, доколкото Дали визуално асимилира елементите на загуба на обекти и тестване на реалността, като и чрез двете рисува свят на тотален абсурд, случайност и илюзия. Вътрешните дълбини на меланхоличния ум, точно като това сюрреалистично произведение на изкуството, молят за интерпретация и яснота на своя необикновен, дори божествен, промисъл.
Rampage Saturday Night 
